22 мар. История на регионалната наука в България

За времето преди и след Освобождението на България е било необходимо да се съберат и анализират много географски данни и информация за природата, населението и стопанството на българските земи и селища.

Публикации на чуждестранни европейски автори и пътешественици подпомагат този процес. Особено важни са сведенията на френския географ и геолог Ами Буе от 1840 г., които са посветени на историко-географските области Тракия, Мизия и Македония. Малко по-късно Феликс Каниц, унгарски изследовател, публикува тритомника „Дунавска България и Балкана“ 1875-1879 г., в Лайпциг. Обект на изследване са етнографските особености на българските земи и спецификата на стопанството по тези земи.

След Освобождението, принос за развитието на регионалната наука има и създадената през 1898 г. първа катедра в България по география и етнография към историко-юридическия факултет на Софийското висше училище – Софийския университет. Същественото в случая е, че първоначално развитието на регионалната наука се заражда и развива под въздействието на развитието на географската наука и по-конкретно на антропологията. Поради това първото основно направление е антропогеографията. „Патриархът“ на българската географска наука Атанас Иширков, ученик на Фридрих Ратцел, обучава и оставя след себе си редица известни учени-географи, които през 20-те години на XX век започват да  развиват български геополитически изследвания в създаденото  по-късно Българско географско дружество под ръководството на проф. Иван Батаклиев и българският юрист Константин Кацаров. Батаклиев е основоположник на политикогеографските и ландшафтните изследвания в България.

През втората половина на ХХ век България, както в останалите източноевропейски страни, вниманието на регионалистите се фокусира върху икономическа стратегия, която да преодолее високата степен на изоставане спрямо останалата част от европейската цивилизация и извършваната втора индустриална и технологична революция. Предприема се политика на развитие и специализация в тежките промишлени отрасли, поради крайната необходимост от запълване на материалното снабдяване с енергия, суровини и машини на екстензивно растящите икономики в този период. Настъпват обрати в модела на системата на управление териториалната организация на производството при условията на икономическата интеграция на СИВ. По-конкретно регионалистите от 1970 г. до 1980 г. анализират и оценяват резултатите от териториалната организация на промишленото производство – измененията в териториалната структура на промишлеността и вземането на централизирани решения за локализация на производствените обекти, развитието на интеграционните процеси в рамките на СИВ. Развиват се регионални изследвания в които нормата на печалба и икономическата ефективност, не са от първостепенно значение при вземане на локализационни решения за инвестициите. Разработват се основополагащите схеми на транспортната система на България, Ген-плана за териториално разположение на производителните сили, планират се и се изграждат основните елементи от енергийната система на страната, водоснабдителните и водосъхраняващи съоръжения и др. Силно е била подценена ролята на опазването на околната среда, което оставя своите последствия.

След 1990 година изследванията са тясно свързани с протичащите процеси на непрекъснато преструктуриране на собствеността и дейностите, на деиндустриализацията и деконцентрация на промишленото и селскостопанското производство, на първоначален етап на възникване на малки и средни предприятия и др. Оценка на новата им роля върху регионалното развитие и произтичащите от това предизвикателства и настоящата евроинтеграция.  Особено внимание се отделя на стратегическите аспекти на развитието на районите по статистически нива на ЕВРОСТАТ, на задълбочаването на регионалните различия на Балканите и на вътрешнорегионалните различия в страната. Създават се напълно нови документи изследващи и планиращи възможностите за тяхното преодоляване чрез стратегическото планиране на програмите периоди на ЕС – Национална концепция за пространствено развитие 2013-2025, Национална стратегия за регионално развитие, Планове за развитие на районите от ниво 2, Областни стратегии за развитие, общински планове за развитие, както и тяхната взаимвръзка с документите за планиране на устройството на територията – ОУП и концепции за пространствено развитие. Всички тези документи са съчетани с механизмите за планиране и финансиране на кохеционната политика на ЕС, която постепенно превръща България в модерна средноевропейска страна със своите особености и предизвикателства на развитие.